Сенчеста кутия

В малката картонена кутия
играеха си сенки.
Гонят се, достигат се, изчезват,
падат една в друга безнадеждно,

ходят или бягат, или скачат
из кутията малка!
Тя ги ограничава... И е жалко
как вътре не всички са на място.

Кутията бе един малък свят,
моят свят!
И сенките умираха да влязат там,
но много от тях, разочаровани от моя храм

напускаха го, отнели по частица
от малката кутия.
А сянката във центъра отритната
тревожеше се, не можеше да мигне.

Картонената ми кутия уязвима
ме правеше.
И сенките вън-вътре преминаваха
и мистичната тъма в нея разпиляваха.

Сянката ми допускаше ги там
с надежда,
че нищо те не ще ѝ отнемат,
че нищо не желаят да променят.

Ала понякога нещата непроменими
променяха се -
сенките внезапно изменяха се,
от пространството в кутията отнемаха.

Крадяха обич, вяра, топлина
без жал,
надеждата опитваха да уморят,
от въздуха на сянката да крадат ...

Но сянката прежали ги и
пусна вън.
Когато някой не желае няма как
да го задържа в мистичния си мрак.

Кутията е още цяла,
още пълна
със сенки. Но сенки силни, чувствени.
Гонят се, играят вътре и преливат се.

И те танцуват все така,
във мрака
на сенчестото ми убежище. И чакам
да пусна аз нови любители на здрача.