Literary Metamorphosis

Уморих се ... от цялата болка. Уморих се да бъда и силна. Уморих се от заучените клишета, които ти бяха причина да заминеш. Уморих се от теб. И от нас ... Уморих се да изплаквам океани. Уморих се да ти бъда подвластна и да падам все в твоите капани. Уморих се от твоята несигурност, от своята неувереност се изтощих. Уморена съм! Вече нямам сила да се боря за теб, безразлични! Уморих се, любими. И тръгвам. С тайна надежда да ме догониш. Уморена съм вече за заучени игри, искам да ме освободиш ... ако можеш!

Не зная как го постигаш, но имаш манипулативна и перверзна власт над мен ... Всеки път, когато се откажа от теб, от нас, ти пак ме връщаш, бягам пак към теб. Липсваш ми толкова много дори когато си до мен. И това напълно ме изгаря ... Да бягам просто не мога, ти ме привличаш. Жесток магнит, който рани в мен отваря. Не играй хазарт с моите чувства, те не са пулове, карти, не са детски играчки за теб. Упорито опитвам да те отблъсна, не ми пречи. Това не е безсмислена игра за мен ... Обичах те ... вече даже и това ми звучи някак извратено, жестоко, откачено, непривично. И вече не мога да го повторя дори пред себе си тази истина. Звучи ми прелестно-цинично. Мисля, че обичаш да ме нараняваш, ей така, за идеята, дори да осъзнаваш, че е садистично. А аз не спирам да ти се оставям, да се мразя за това, да осъзнавам колко е мазохистично. Не си играй с мен, ще стане опасно, когато най-малко го очакваш, мманипулаторьо мой! Да играеш с огън-жена е страстно, но и плашещо...

Когато обичаш, обичаш. Не питаш как и защо. Не искаш в грамаж да ти връщат, не искаш на поднос чужд живот. Когато обичаш, обичаш. Без значение какво ще получиш. Разстояние, време - нямат значение, нито колко урока ти ще научиш. Когато обичаш, обичаш. Дори да получаваш твърде малко. Дори да е все отказ след отказ, дори да се чувстваш пренебрегнат, жалък. Когато обичаш, обичаш. И накрая нищо да не остане, и да изгубиш, и да успееш, ти все ще обичаш накрая. И след края пак ще обичаш. От истината сърцето не се отказва. Болка, ярост - изчезват. Топлината остава. Не се самосъжаляваш, другия не наказваш. И дори да поискат от теб да си тръгнеш, и дори да си тръгнеш, пак ще обичаш. На себе си вътрешно пак ще си верен. Когато обичаш, ти просто обичаш!

Падам бавно ... в болезнена бездна. Падам в твоите прегръдки и боли. Падам бавно и сякаш изчезвам внезапно, докато потъвам в твоите очи. Падам бавно ... в бездна без дъно, да изляза от нея аз не знам как. Падам в топли прегръдки, ала замръзва сърцето ми. И в бездната е мрак. Падам бавно ... в готическа бездна и се чувствам така притъпена, сякаш в транс. И дори да посегна към отвора на бездната, той не е там. Падам бавно ... в студената бездна и макар да съм в топли прегръдки цяла ставам на лед. Аз изчезвам ... И побиват ме ледени, горчиви тръпки. Падам бавно ... а бездната чака сякаш цял живот тя е очаквала мен. Падам в бездна и чак ми се плаче, но няма кой да ме утеши в този момент. Падам бавно ... към бездната тича, сякаш лудо препуска моето сърце. Падам в бездна, защото обичам, но не ме сгряват истински твоите ръце. Падам бавно ... потъвам аз в бездна, падам в твоите прегръдки без глас. Тази нощ ще обичам. А ти ще посегнеш на моето тяло-храм, без да ...

Единствена нощ в прегръдките му - всичко и нищо. Една изпепляваща душата любов. Единствена нощ, поглъщаща искрено сърцето ми. Заключваща го в клетка ... с любов. Единствена нощ ... а отвъд тъмнина. Мрак и шок, прах и пепел, потъване в бездна. Единствена нощ, обвита в мъгла, в която бавно губя и себе си, и него. Единствена нощ - всичко и нищо. Една екзистенциално-липсваща любов. Една нощ, в която за мен той бе всичко, ала и капка обич не остана след онази нощ. Единствена нощ в прегръдките му - всичко и нищо. Целувки и нежност, и много топлина. Една нощ, която твърде бързо приключи, нощ, в която оставих под ключ любовта. Заключих я някъде там, далеч, в спомена. Заключих я, за да не я боли. За да не страда, като моята душа ранена след онази нощ, в едно всичко и нищо.

Отивам си, защото от умора и плач тежат клепачите ми вече. Отивам си, защото да се боря не мога цял живот. Времето изтече. Отивам си, защото те обичам. Толкова е трудно и е тривиално. Отивам си, защото безразличен наистина си днес, а аз банално тъжах и се надявах пак на чудо. Поредното! Година се измина откакто ти отказа да отвърнеш на любовта. Откакто ти замина. Отивам си, докато още имам сила, защото винаги ще те обичам аз. Отивам си, защото съм безсилна пред твоето сърце. Аз нямам власт да променя чувствата в него. Уморена съм от своята болка. Не можах дълго да го проумея, но днес съм тук. Няма да се боря. Кротко ще си тръгна, докато още останала ми е в краката сила. Докато още издръжливо на болка е сърцето ми. Докато очите побират вече натежали в клепките сълзи. Докато не съм решила да остана ... Отивам, докато съм силна, скъпи, защото около теб съм само слаба. Обичам те! И ще се видим пак. Може би в съня ми или след години. Но днес си тръгвам. ...

Простих. Отдавна. Не ми беше трудно. Обичаш ли - прощаваш. Даже да боли. За тебе може би е съвършено чудо, че преживях всичко. Питаш се дали съм откровена. Да, така е. Аз прощавам, ала си тръгвам после. И продължавам. Простих сред най голямата си болка. Простих, когато трябваше да те намразя. Простих, защото исках да съм твоя и всички принципи в себе си погазих. Простих ти. Просто още те обичам. Но себе си освободих. Вече не тичам след теб - да те печеля, да те искам. Прощавам, за да продължа без теб, любов. Да се измъчвам и тъгата да потискам не мога повече. Започвам нов живот. Обичах и простих. И вече аз отлитам. Бъди щастлив! Къде, как, с коя - не питам!