Мисли в дъждовен ден

Дъждовни капки падат по стъклата...
Във стаята стоя сама
и мисля много за нещата,
които този ден ми разгада.

За тези, дето уж ме обичали
и грижа ги било за мен.
На помощ те не биха се притичали,
ако отново изживея тежък ден...

За тези хора май съм само даденост
и май не ги интересувам много.
Но може би дължа им благодарност,
че ми напомниха светът колко жесток е.

Със мен са на теория, но не на практика.
И карат ме ужасно аз да страдам.
Ще трябва да си изработя май защитна тактика,
на никой вече нищо да не давам!

Животът е жесток и той ни мачка!
Не наранява нищо повече от безразличието.
И чувството за безполезност смачква
душата. Дълго ще й е лечението.

И питам как, по дяволите, се познават
приятелите верни от фалшивите!
Защо едните с обич те даряват,
а другите - с студено отношение!

И казват хората: „Времето лекува всичко."
И може би са прави. Може би е по-добре
да спра да се държа докрай прилично,
да забравя за по-лесно, че имам сърце.

Да спра да давам обич на „приятели",
безчувствени. Не, те не ме разбират!
Ще ми останат многото фалшиви спомени
и опит... И за в бъдеще ще ги подбирам!